Днес, във времената на ежедневни и вече ежечасни
политически скандали, протести, вотове и референдуми, въпросът за националната
ни идентичност и достойното ни място в Eвропейското семейство отново поставя на
дневен ред един от многото ненаучени уроци от националната ни история: „народ, който не обича държавата си, не заслужава да я има…”!
Остана ли нещо национално, свято, морално креативно, което
да не е омаскарено от самообявилите се спасители, когато след многобройните ликвидации
на държавност, бъдещето ни заяви категорично чрез Терминал-2- „Обичаме
Родината си, но мразим тази държава”? И сигурно са много прави тези
„изгнаници клети”, защото Държавата беше превърната в обществен враг и основен
виновник за всички неуспешни проекти на партийното инженерство, а държавността- в трамплин за политически еднодневки на псевдореда, цензурата и законността.
Съвременното държавно устройство се гради върху два
фундамента - правото като система от социални
правила и норми и идеала като висша ценност в принципите, които човек
трябва да следва в своя обществен живот.
Първият фундамент се реализира чрез Конституция, която
определя не само правните начала на държавния апарат, но и задълженията на
гражданите и държавата.
Вторият фундамент се изгражда чрез Национална доктрина, която
трябва не само да определи националния идеал (дългосрочната стратегическа цел)
на държавата, към която трябва да се стреми нацията, но и да посочи средствата
и пътищата за нейното успешно реализиране.
Тя представлява изявената воля на нацията да съществува и се развива по определен,
исторически възникнал модел и закон.
В своя лъкатушеш път на демократично държавно развитие, за съжаление,
България не успя да намери съчетанието между тези императиви за изграждането на
модерна държава чрез обединяване и активизиране на потенциала си като нация. Националните
ни интереси, изразяващи се чрез дългосрочните
приоритети на нацията и държавата, бяха променяни не само в контекста на
историческия ход на времето, а основно чрез активността и целенасочеността за
своевременно задоволяване нарастващите политико-властови
апетити и безмерните материални нужди на управляващия ни „национален елит”.
Липсата на последователност и устойчивост при идентификацията на българските национални интереси не позволи
на
гражданите и
институциите на страната да припознаят и свържат своя собствен път на развитие и
прогрес с националните интереси на съвременна демократична България.
Липсата
на Национална доктрина води до поставянето пред
управлението на държавата на дребни, текущи и неосигурени задачи, при което Демокрацията беше въздигната в култ на
състояние, а не като механизъм от правила за усъвършенстване на състоянието на
обществените отношения, при който българските
национални идеали и българските национални интереси в Европа на нациите ще намерят
своето значимо място и ще бъдат отстоявани с достойнство и чест от българските
евродепутати.
Самопровъзгласилите
се политици на демократичния преход експлоатираха за нуждите на партийните си
платформи в предизборните периоди идеята за приемане на българска национална
доктрина като кауза, като чувство за
солидарност и общи цели за бъдеще на
обществото ни. Но това не пречеше след това, идвайки на власт, всяко ново
управление тотално да отрича свършеното от предишното и да взима конюктурни
решения, за които предварително е ясно, че ще бъдат отменени от следващото.
През този период бяха разработени многобройни варианти за Българска
национална доктрина, като открояваща се сред тях е разработката на екип от БАН, пет пъти актуализираната за периода 1997-2007г., която в своя път стигна до бюрото на Председателя на Народното
събрание.
Заслужават внимание със своята сериозност на разработките и съпричасност
към проблема редица политически сили и партийни лидери, но,
за съжаление, голяма част от вариантите на доктрината са пълни с точни
констатации и с красиви фрази, при което текстът им е общ като предизборните им
програми и пожелателен като правителствена стратегия базирана върху злободневни
социални и икономически мерки, чието място е в приоритетите на различните
партии в зависимост от тяхната идеология.
На този фон призивът за приемане на национална доктрина звучи разумно и за
да бъде успешно реализиран трябва да се избягнат грешките да се иска смяна на системата непременно чрез смяната на отделни
субекти, а да не се свърже със смяна на правилата, които по право и същност са
въплътени във функциите на институциите.
Без
национална доктрина държавата и нацията ни по всеки един въпрос на общественото
си развитие ще продължи да се разпада на интереси по партии, кръгове, обръчи,
фракции, лобита, родове, кланове, семейства
и т.н.
Проблемът
е, че гражданите желаещи да бъдат
мениджъри в системата за държавно управление са в пъти повече от можещите да
бъдат, при което копнежът за управление чрез власт на всяка цена, а не чрез
знание и способности в екипите им замъглява трезвата преценка у неподготвените
кандидати за държавното кормило. За този тип досегашни, настоящи и бъдещи
партийни ръководители и властимащи, които борейки се срещу цензурата си
позволяват многословието да взема връх над резултатите им, ще препоръчаме
поредицата „Едноминутният мениджър” на д-р Кенет Бланчард, в която много точно
е казано, че „Ние не сме само нашето поведение – ние сме тези, които го управляват”-
без цензура или срещу нея.
Необходима ни е национална доктрина „Съединението прави силата”, която чрез консенсусът между всички национално отговорни политически
партии и граждански движения на база националния идеал ще позволи
в нейното разработване и изпълнение да се включи национален потенциал, независимо от партийни
пристрастия и обществени ангажименти.
