четвъртък, 13 февруари 2014 г.

Ако искаме промяна, нека различните управници спрат„спонтанно“ да изменят бъдещето на държавата ни– само следването на дългосрочна стратегия ще увеличи шансовете на България за успех


Днес, във времената на ежедневни и вече ежечасни политически скандали, протести, вотове и референдуми, въпросът за националната ни идентичност и достойното ни място в Eвропейското семейство отново поставя на дневен ред един от многото ненаучени уроци от националната ни история: „народ, който не обича държавата си, не заслужава да я има…”!

Остана ли нещо национално, свято, морално креативно, което да не е омаскарено от самообявилите се спасители, когато след многобройните ликвидации на държавност, бъдещето ни заяви категорично чрез Терминал-2- „Обичаме Родината си, но мразим тази държава”? И сигурно са много прави тези „изгнаници клети”, защото Държавата беше превърната в обществен враг и основен виновник за всички неуспешни проекти на партийното инженерство, а държавността- в трамплин за политически еднодневки на псевдореда, цензурата и законността.

Съвременното държавно устройство се гради върху два фундамента - правото като система от социални правила и норми и идеала като висша ценност в принципите, които човек трябва да следва в своя обществен живот.

Първият фундамент се реализира чрез Конституция, която определя не само правните начала на държавния апарат, но и задълженията на гражданите и държавата.

Вторият фундамент се изгражда чрез Национална доктрина, която трябва не само да определи националния идеал (дългосрочната стратегическа цел) на държавата, към която трябва да се стреми нацията, но и да посочи средствата и пътищата за нейното успешно реализиране. Тя представлява изявената воля на нацията да съществува и се развива по определен, исторически възникнал модел и закон.

В своя лъкатушеш път на демократично държавно развитие, за съжаление, България не успя да намери съчетанието между тези императиви за изграждането на модерна държава чрез обединяване и активизиране на  потенциала си като нация. Националните ни интереси, изразяващи се чрез дългосрочните приоритети на нацията и държавата, бяха променяни не само в контекста на историческия ход на времето, а основно чрез активността и целенасочеността за своевременно задоволяване  нарастващите политико-властови апетити и безмерните материални нужди на управляващия ни „национален елит”.

Липсата на последователност и устойчивост при идентификацията на българските национални интереси не позволи на гражданите и институциите на страната да припознаят и свържат своя собствен път на развитие и прогрес с националните интереси на съвременна демократична България.

Липсата на Национална доктрина води до поставянето пред управлението на държавата на дребни, текущи и неосигурени задачи, при което Демокрацията беше въздигната в култ на състояние, а не като механизъм от правила за усъвършенстване на състоянието на обществените отношения, при който  българските национални идеали и българските национални интереси в Европа на нациите ще намерят своето значимо място и ще бъдат отстоявани с достойнство и чест от българските евродепутати.

Самопровъзгласилите се политици на демократичния преход експлоатираха за нуждите на партийните си платформи в предизборните периоди идеята за приемане на българска национална доктрина като кауза, като чувство за солидарност и общи цели за бъдеще на обществото ни. Но това не пречеше след това, идвайки на власт, всяко ново управление тотално да отрича свършеното от предишното и да взима конюктурни решения, за които предварително е ясно, че ще бъдат отменени от следващото.

През този период бяха разработени многобройни варианти за Българска национална доктрина, като открояваща се сред тях е разработката на екип от БАН, пет пъти актуализираната за периода 1997-2007г., която в своя път стигна до бюрото на Председателя на Народното събрание.

Заслужават внимание със своята сериозност на разработките и съпричасност към проблема редица политически сили и партийни лидери, но, за съжаление, голяма част от вариантите на доктрината са пълни с точни констатации и с красиви фрази, при което текстът им е общ като предизборните им програми и пожелателен като правителствена стратегия базирана върху злободневни социални и икономически мерки, чието място е в приоритетите на различните партии в зависимост от тяхната идеология.

На този фон призивът за приемане на национална доктрина звучи разумно и за да бъде успешно реализиран трябва да се избягнат грешките да се иска смяна на системата непременно чрез смяната на отделни субекти, а да не се свърже със смяна на правилата, които по право и същност са въплътени във функциите на институциите.

Без национална доктрина държавата и нацията ни по всеки един въпрос на общественото си развитие ще продължи да се разпада на интереси по партии, кръгове, обръчи, фракции, лобита,  родове, кланове, семейства и т.н.

Проблемът е, че гражданите желаещи  да бъдат мениджъри в системата за държавно управление са в пъти повече от можещите да бъдат, при което копнежът за управление чрез власт на всяка цена, а не чрез знание и способности в екипите им замъглява трезвата преценка у неподготвените кандидати за държавното кормило. За този тип досегашни, настоящи и бъдещи партийни ръководители и властимащи, които борейки се срещу цензурата си позволяват многословието да взема връх над резултатите им, ще препоръчаме поредицата „Едноминутният мениджър” на д-р Кенет Бланчард, в която много точно е казано, че „Ние не сме само нашето поведение – ние сме тези, които го управляват”- без цензура или срещу нея.

Необходима ни е национална доктрина „Съединението прави силата”, която чрез консенсусът  между всички национално отговорни политически партии и граждански движения на база националния идеал  ще позволи  в нейното разработване и изпълнение да се включи  национален потенциал, независимо от партийни пристрастия и обществени ангажименти.