петък, 15 ноември 2013 г.

Бунтът на наивността и защо тя не е порок

"Когато един студент говори, думите му значат точно това, което са. А когато един политик говори, думите му звучат по един начин, разбират се по друг и действат по трети начин. Когато един студент се усмихва, всеки знае какво значи неговата усмивка. Когато един политик се усмихва – само един Господ знае."
-          Георги Марков



Да си млад в България не просто не е привилегия. Превърнали сме го порок. Отрекли сме се от бъдещото си, както сме се отрекли от миналото и настоящето. Съвсем обоснованото житейско огорчение ни е пропило до степен, в която хулим идеала.

Такава е нашата реалност – на пораженците. Естествено е нашето поколение, на улегналите, зрели хора да се е отказало от бунтове и утопии. Ние сме жертвите на политически репресии, смазващ недоимък, подготвяни за един живот и запратени да живеят друг. Ние сме цинизма, с който призовават студентите да емигрират. Ето този цинизъм се перчи навред около нас вече една трета човешки живот.

Тази не е психологията на младия човек в страната. Младите хора все още вярват в силата на морала, в това, че те могат да бъдат носители на промяна, че терминът „гражданско общество” не е фиктивно клише, а нещо, с което държавата е склонна да се съобразява.

Освен за морал, студентите се борят и за изцяло нова алтернатива на политическото статукво. Те не могат и няма да търпят повече от театрото, което нашето поколение счита за непреодолимо. Те искат нов (за България) вид управление, в което да участват компетентни, отдадени, високо морални, патриотично настроени индивиди.

Ето защо ранобудните не дават мандат на Борисов, Кунева или Кънев да говорят от тяхно име, колкото и вторите да желаят асимилацията на студентите към политическите си субекти. Ето защо не се обиждат, когато депутати ги наричат „платени изродчета“, но ги обижда да са „на Бойко“.

Не са платени студентите - държавна поръчка са. Младите не са за продан, колкото и силно някой да иска да ги купи. Право на младите, като най-будна и перспективна част от обществото, е да изразяват своята позиция. Припомнете си сюжета на учителската стачка от 2008 г., когато вместо да вникнат в проблема, противниците й неуморимо задаваха въпроса как ще се навакса пропуснатия материал, предефинирайки дневния ред на обществото с битовите си тревоги. Виждате ли паралела между тогавашната и сегашната масова манипулация, произхождаща от „опорни точки“ на политически централи, опитни пиар агенти и удобни журналисти?

Тревогата за липсващия политически и обществен морал стои на много по-високо равнище в ценностната йерархия от тревогата за пропуснатите учебни лекции. Властта се нуждае от граждански коректив. Обществото се нуждае от ранобудния идеализъм, на който са носители младите.