"…У тях все се съхраняваха
възпоминания от друго време и от турско време, когато печатното слово все пак
мътеше водата им, но не изригаше тая лава от адски хули и проклятия. Но бурята
на диви страсти, бушуваща в течение на цял ред години, но деморализиращото
влияние на деморализираната преса, но грубият всепоглъщащ материализъм, но
възможността за леко обогатяване при едно приспиване на съвестта по примера на
ръководещите елементи - всички тия явления са покрили с такъв дебел слой
техните по-чисти чувства, щото е нужно една цяла, не по-малко дълголетна и нова
в същността си епоха да разкопава този слой от мерзости, додето изпъкнат като
остатъци от минало величие тия заровени чисти чувства."[1]
Близо 120 години след написването
на текста исторически логично би било да живеем в тази „нова в същността
си епоха“. Време, в което всяко институционално действие или бездействие, е наблюдавано от
будните представители на гражданското общество и срещу всяка несправедливост се
реагира остро.
Когато младежите решат да изберат
журналистиката като бъдещето си професионално поприще, те се обвързват с кауза
– каузата да не си затварят очите. С
предоставените им знания и възможности да бъдат рефлективни към всяко нещо,
което се случва във социалния и политическия свят. Те трябва да бъдат гласа на
всеки, който не може да си служи със словото толкова добре, но все пак има какво да каже… Или поне на теория…
Това, което се случва на практика, обаче, не е много различно от описанието по-горе. Живеем в ново време, изповядвайки стари
разбирания.
Казусът с Еми Барух и Иван Бедров
породи много полемика. Хора, за които „свобода на словото“ не е просто термин,
а идеал, реагираха на отстраняването им, поведе се битка, свика се комисия,
имаше дебат и в крайна сметка, те бяха възстановени на работните си
позиции. Но това не е Happy end, това е едва началото на борбата за независими медии, които
обслужват интересите не на икономически и политически картели, а на гражданите.
Защо журналистите „приспиват съвестта си“? Не
винаги отговорът е в това, че са хора без ценности и идеали, понякога просто
нямат друг избор, защото не са Еми Барух и Иван Бедров, не работят в "Дойче веле", никой не ги познава поименно и всяка погрешна дума може да им струва
прехраната – „наведена главица сабя не я сече“…
Защото когато се сблъскаш
с българската реалност, понякога ти се налага да правиш компромиси, дори с
важните неща и това да си обективен, да говориш и пишеш истини се равнява, в
най - добрия случай, на авантюризъм.
Не всеки има волята и силата сам да се
изправи срещу несправедливостта. Щом „Съединението прави силата“, ако застанем обединени зад журналистите и изискаме защита на тяхното право на свобода на словото, ако положим усилие да
реформираме медиите, ако заедно достигнем практически решения за бъдещето на
медийната независимост, ще направим услуга както на себе си, така и на децата си
Това Е проблем, не само
идеологически, но и чисто практически, защото днес информацията е най – ценният
актив. Предложена ни е невярна информация, следователно сме лишени от възможността да взимаме рационални решения. Цената на грешка, при уж свободния ни граждански избор, със сигурност е много висока и не винаги става въпрос само
за пари…
И нека завърша с един по-положителен цитат от Джулиан Асанж: "Истинската политика произхожда от потока на информация сред хората."
