Ако искаме промяна, нека различните управници спрат„спонтанно“ да изменят бъдещето на държавата ни– само следването на дългосрочна стратегия ще увеличи шансовете на България за успех

Днес, във времената на ежедневни и вече ежечасни политически скандали, протести, вотове и референдуми, въпросът за националната ни идентичност и достойното ни място в Eвропейското семейство отново поставя на дневен ред един от многото ненаучени уроци от националната ни история: „народ, който не обича държавата си, не заслужава да я има…”!

Остана ли нещо национално, свято, морално креативно, което да не е омаскарено от самообявилите се спасители, когато след многобройните ликвидации на държавност, бъдещето ни заяви категорично чрез Терминал-2- „Обичаме Родината си, но мразим тази държава”? И сигурно са много прави тези „изгнаници клети”, защото Държавата беше превърната в обществен враг и основен виновник за всички неуспешни проекти на партийното инженерство, а държавността- в трамплин за политически еднодневки на псевдореда, цензурата и законността.

Съвременното държавно устройство се гради върху два фундамента - правото като система от социални правила и норми и идеала като висша ценност в принципите, които човек трябва да следва в своя обществен живот.

Първият фундамент се реализира чрез Конституция, която определя не само правните начала на държавния апарат, но и задълженията на гражданите и държавата.

Вторият фундамент се изгражда чрез Национална доктрина, която трябва не само да определи националния идеал (дългосрочната стратегическа цел) на държавата, към която трябва да се стреми нацията, но и да посочи средствата и пътищата за нейното успешно реализиране. Тя представлява изявената воля на нацията да съществува и се развива по определен, исторически възникнал модел и закон.

В своя лъкатушеш път на демократично държавно развитие, за съжаление, България не успя да намери съчетанието между тези императиви за изграждането на модерна държава чрез обединяване и активизиране на  потенциала си като нация. Националните ни интереси, изразяващи се чрез дългосрочните приоритети на нацията и държавата, бяха променяни не само в контекста на историческия ход на времето, а основно чрез активността и целенасочеността за своевременно задоволяване  нарастващите политико-властови апетити и безмерните материални нужди на управляващия ни „национален елит”.

Липсата на последователност и устойчивост при идентификацията на българските национални интереси не позволи на гражданите и институциите на страната да припознаят и свържат своя собствен път на развитие и прогрес с националните интереси на съвременна демократична България.

Липсата на Национална доктрина води до поставянето пред управлението на държавата на дребни, текущи и неосигурени задачи, при което Демокрацията беше въздигната в култ на състояние, а не като механизъм от правила за усъвършенстване на състоянието на обществените отношения, при който  българските национални идеали и българските национални интереси в Европа на нациите ще намерят своето значимо място и ще бъдат отстоявани с достойнство и чест от българските евродепутати.

Самопровъзгласилите се политици на демократичния преход експлоатираха за нуждите на партийните си платформи в предизборните периоди идеята за приемане на българска национална доктрина като кауза, като чувство за солидарност и общи цели за бъдеще на обществото ни. Но това не пречеше след това, идвайки на власт, всяко ново управление тотално да отрича свършеното от предишното и да взима конюктурни решения, за които предварително е ясно, че ще бъдат отменени от следващото.

През този период бяха разработени многобройни варианти за Българска национална доктрина, като открояваща се сред тях е разработката на екип от БАН, пет пъти актуализираната за периода 1997-2007г., която в своя път стигна до бюрото на Председателя на Народното събрание.

Заслужават внимание със своята сериозност на разработките и съпричасност към проблема редица политически сили и партийни лидери, но, за съжаление, голяма част от вариантите на доктрината са пълни с точни констатации и с красиви фрази, при което текстът им е общ като предизборните им програми и пожелателен като правителствена стратегия базирана върху злободневни социални и икономически мерки, чието място е в приоритетите на различните партии в зависимост от тяхната идеология.

На този фон призивът за приемане на национална доктрина звучи разумно и за да бъде успешно реализиран трябва да се избягнат грешките да се иска смяна на системата непременно чрез смяната на отделни субекти, а да не се свърже със смяна на правилата, които по право и същност са въплътени във функциите на институциите.

Без национална доктрина държавата и нацията ни по всеки един въпрос на общественото си развитие ще продължи да се разпада на интереси по партии, кръгове, обръчи, фракции, лобита,  родове, кланове, семейства и т.н.

Проблемът е, че гражданите желаещи  да бъдат мениджъри в системата за държавно управление са в пъти повече от можещите да бъдат, при което копнежът за управление чрез власт на всяка цена, а не чрез знание и способности в екипите им замъглява трезвата преценка у неподготвените кандидати за държавното кормило. За този тип досегашни, настоящи и бъдещи партийни ръководители и властимащи, които борейки се срещу цензурата си позволяват многословието да взема връх над резултатите им, ще препоръчаме поредицата „Едноминутният мениджър” на д-р Кенет Бланчард, в която много точно е казано, че „Ние не сме само нашето поведение – ние сме тези, които го управляват”- без цензура или срещу нея.

Необходима ни е национална доктрина „Съединението прави силата”, която чрез консенсусът  между всички национално отговорни политически партии и граждански движения на база националния идеал  ще позволи  в нейното разработване и изпълнение да се включи  национален потенциал, независимо от партийни пристрастия и обществени ангажименти.