Надежда до доказване на противното…

„Отхвърлената някъде справедливост е отхвърлена 

навсякъде справедливост“

Мартин Лутър Кинг (1929-1968)

      Сядам да пиша този текст с огромно кълбо от емоции, които бушуват в мен. Трудно ми е дори да ги подредя логически, затова моля вас, моите читатели да ме извинят и дано чисто човешката радост, с която вчера свалиха от мен и последното несправедливо обвинение да може да се предаде и на вас. Пожелавам ви също така никога, ама никога да не ви се налага да преживеете това, което преживях аз. От друга страна, в тежки моменти всеки честен човек до полуда си повтаря, че „това, което не ме убива, ме прави по-силен“. Но тази сила ви пожелавам горещо да не я придобивате по начина, по който я намерих аз. Силата на истината не бива да се доказва с цената на 2-годишни дела, в които човек чува за себе си неща, които не би си и помислил с най-тъмната част на съзнанието си.

      Няма как човек да знае какво е да стои невинен под дулата на пистолети, насочени от хора с качулки и да се опитва да им каже, че бъркат. Ако не му се случи. Няма как да се изправя с ненакърнено достойнство пред роднини, приятели и т.н., ако са го видели по телевизията болен, изненадан и шокиран от арест, който е поръчан от политици, за да си направят малко евтин ПР. Няма как да знаете, че въпреки объркването и изненадата, записът от ареста ми съдържа и няколко удобно изрязани кадъра, в които на крясъците „На колене!“, „Лягай!“ и „Ти си абсолютен престъпник…“ успях да отговоря на „героя“ Роман Василев – „Няма да легна – стреляй!“ Това не е героизъм, а естествена реакция, израз на несправедливо накърнената човешка чест. Този тип арести се правят, не защото има опасност набелязаният за арестуване да избяга, а за да бъдат сплашени всички, че ако не играят по правилата на власт имащите, могат и те да се озоват в моето положение. Показният арест има основна цел да демонстрира, че репресивният апарат действа и да осигури подходящата доза манипулация, че престъпността не се покровителства, а се „овладява“. Но това не е обвинение, а по-скоро лична констатация… Радвам се искрено, че в България все още няма съд, който е готов да стане примитивно оръдие за политическа и силовашка разправа на хора, които имат болни диктаторски амбиции, съчетани с много алчност за власт и безгранична аргонатност – към опонентите си, към институциите, към гражданите, които са ги избрали и най-вече към гражданите, които не са си и помисляли да ги изберат, но три години и половина са проявили почти безгранична толерантност.

      Няма как да знаете какво е чувството, че те уважават и са духом с теб хората, които трябва да те водят окован; да ти сложат белезниците така, че ръцете ти да са отпред и да можеш да влезеш в съда изправен и с вдигната глава, а не на гърба, за да влезеш наведен – и в прекия, и в преносния смисъл. Няма откъде да знаете, че още тогава започнах да вярвам, че справедливостта ще възтържествува. Но искам да знаете, че борбата ми срещу политическото своеволие на власт имащите навлиза в решителна фаза; вече зная, че хиляди хора ме подкрепят в нея и с отговорността за това доверие съм решен да я доведа докрай. „Докрай“ в случая означава да оставим това правителство и това безумие зад гърба си догодина на парламентарните избори.

      Борбата с политически поръчаното правосъдие завърши – започва борбата за истината. Борбата да докажем всички заедно, че подобни репресивни методи нямат вече място в България! Борбата за справедливост и връщане на достойнството на българските граждани, които са надраснали в толерантността си политиците, които живеят с тоталитарните идеали на миналото. В борбата ще бъдем заедно и ще изберем честността като най-добрата политика!