вторник, 19 март 2013 г.

Крайно време е да отрежем злокачественото образование


Студентите имат право на глас при вземането на решения във висшето образование

Не, в заглавието няма грешка – имам предвид точно образОванието! Точно както при раковите заболявания, при операцията на пациента се вижда реалната ситуация и може да се заключи какви са шансовете. Положението в българското изглежда доста метастазно – особено пораженията във висшето. Има вероятност по „дипломи за висше образование на глава от населението” вече да сме достигнали „дупки по пътищата на глава от населението” – а това е най-страшната инфлация, защото знанието е една от новите световни валути.

Миналата седмица бях поканен като лектор на среща-дискусия със студенти и членове на Националното представителство на студентските съвети. Организаторите се бяха постарали да има време за дискусия и време за купон – поканили бяха известни групи, известни млади актьори. Студентите обаче съвсем резонно поискаха дискусията да продължи по-дълго от обявеното. От една страна, почувствах се изпълнен с оптимизъм – щом младите хора на България искат да бъдат активни граждани – има надежда! Това, което ми създаде тягостно чувство е, че вместо да се забавляват и да си гледат студентския живот, който губят безвъзвратно в кризата, те са дълбоко загрижени за ПОСЛЕ. За реализацията, която им липсва. За стойността и конветируемостта на дипломите им. Огорчени са от преподаватели, които зорко пазят статуквото и особено много внимават в университетите да не се появяват хора от практиката, които искат да научат студентите на полезни неща. В 74-милионна Турция с над 1% годишен прираст на населението действат 167 университета, а около 350 хиляди студенти на година ги завършват. Демографският потенциал подсказва на турското правителство да инвестира в образование. В точно десет пъти по-малка България има 51 университета и колежа – данни за завършилите и за прираста на населението няма да посочвам, но като цяло сме сред най-бързо намаляващите и едва ли сред най-учените. Извличането на поуките оставям на вас.

Много висши училища, удобно настанени зад академичната автономия вече са минали в сферата не просто на класическия пазар, а на класическото тържище – дават възможност студентът спокойно да „проспи“ обучението си, награждавайки го със заветната ДИПЛОМА! Ако си плаща таксите и се явява чат-пат на изпити, студентът в българско висше училище е ОБРЕЧЕН ДА ЗАВЪРШИ. А една не по-малка част просто стягат куфарите за чужбина с благословията и спестяванията на родители и роднини с идеята да не се връщат повече. Тези хора не се интересуват от политика. Те няма да станат избиратели. Освен, ако политиката към образованието не ги накара да размислят…

И няма как да е друго, и няма как да виня студентите, че не им е до купони – дори официалните данни на стъкмистиката сочат, че младежката безработица е над 20%. Да не говорим за реалната; да не говорим за нископлатената, нискомотивираща и нископерспективна работа, която вършат, за да имат изобщо някаква работа. Студентите искат да знаят – защо успяват в чужбина, а не в България. Студентите питат защо университетите гледат на тях като на ходещи вносни бележки за семестриални такси. Студентите се чудят как може таксите им да се увеличават, преподавателите да са зле платени, а качеството на образованието, за което плащат, да пада със скоростта на падащите политически рейтинги. Може би точно в политиката е отговорът на въпросите и чуденките – множество университети угаждат на казионните партии, като се опитат всячески да им изпратят хора без самочувствие, без изисквания, без перспектива. Е, този път съм почти убеден, че номерът няма да мине! Студентите според мен са решени този път да застанат със закони и правила в ръка и да потърсят своите права – дори и като потребители! Защото получават лоша услуга за парите си. Нужен е нов Закон за висшето образование, направен с участие на преподаватели и студенти. Трябва ни разбиване на академичния монопол, в който успешни български мениджъри, откриватели, юристи, журналисти и т.н. да излязат от офисите си и да преподават изкуството на войната – но не по Сун-Дзъ, а базирано на всекидневните битки с конкуренцията, с администрацията, с пазара. Трябва ни армия от „гост-професори“ и „гост-доценти“, които не знаят как да цитират и цитатничат, но могат да научат младите хора как да бъдат дръзки и успешни. За да имат време да купонясват сега…   

Няма коментари:

Публикуване на коментар