За общото между политическата дезинформираност и медийната независимост

"…У тях все се съхраняваха възпоминания от друго време и от турско време, когато печатното слово все пак мътеше водата им, но не изригаше тая лава от адски хули и проклятия. Но бурята на диви страсти, бушуваща в течение на цял ред години, но деморализиращото влияние на деморализираната преса, но грубият всепоглъщащ материализъм, но възможността за леко обогатяване при едно приспиване на съвестта по примера на ръководещите елементи - всички тия явления са покрили с такъв дебел слой техните по-чисти чувства, щото е нужно една цяла, не по-малко дълголетна и нова в същността си епоха да разкопава този слой от мерзости, додето изпъкнат като остатъци от минало величие тия заровени чисти чувства."[1]

Близо 120 години след написването на текста исторически логично би било да живеем в тази „нова в същността си епоха“. Време, в което всяко институционално действие или бездействие, е наблюдавано от будните представители на гражданското общество и срещу всяка несправедливост се реагира  остро.

Когато младежите решат да изберат журналистиката като бъдещето си професионално поприще, те се обвързват с кауза – каузата да не си затварят очите.  С предоставените им знания и възможности да бъдат рефлективни към всяко нещо, което се случва във социалния и политическия свят. Те трябва да бъдат гласа на всеки, който не може да си служи със словото толкова добре, но все пак има какво да каже… Или поне на теория…

Това, което се случва на практика, обаче, не  е много различно от описанието по-горе. Живеем в ново време, изповядвайки стари разбирания.

Казусът с Еми Барух и Иван Бедров породи много полемика. Хора, за които „свобода на словото“ не е просто термин, а идеал, реагираха на отстраняването им, поведе се битка, свика се комисия, имаше дебат и в крайна сметка, те бяха възстановени на работните си позиции.  Но това не е Happy end, това е едва началото на борбата за независими медии, които обслужват интересите не на икономически и политически картели, а на гражданите.

Защо журналистите „приспиват съвестта си“? Не винаги отговорът е в това, че са хора без ценности и идеали, понякога просто нямат друг избор, защото не са Еми Барух и Иван Бедров, не работят в "Дойче веле", никой не ги познава поименно и всяка погрешна дума може да им струва прехраната – „наведена главица сабя не я сече“… 

Защото когато се сблъскаш с българската реалност, понякога ти се налага да правиш компромиси, дори с важните неща и това да си обективен, да говориш и пишеш истини се равнява, в най - добрия случай, на авантюризъм. 

Не всеки има волята и силата сам да се изправи срещу несправедливостта. Щом „Съединението прави силата“, ако застанем обединени зад журналистите и изискаме защита на тяхното право  на свобода на словото, ако положим усилие да реформираме медиите, ако заедно достигнем практически решения за бъдещето на медийната независимост, ще направим услуга както на себе си, така и на децата си

Това Е проблем, не само идеологически, но и чисто практически, защото днес информацията е най – ценният актив. Предложена ни е невярна информация, следователно сме лишени от възможността да взимаме рационални  решения. Цената на грешка, при уж свободния ни граждански избор, със сигурност е много висока и не винаги става въпрос само за пари…

И нека завърша с един по-положителен цитат от Джулиан Асанж: "Истинската политика произхожда от потока на информация сред хората."

---

[1] Бай Ганьо журналист – Бай Ганьо – Алко Константинов 1895

Делян Пеевски трябва доброволно да се оттегли от парламента

В момента не решаваме юридически коректно ли е връщането на Пеевски в НС. Въпросът е морален и етичен. Въпросът е един от онези ключови моменти за развитието на обществените отношения, които определят моралът и етиката на нацията за в бъдеще.

Не е възможно някой все още да се пита Пеевски има или няма място в парламента. Въпросът е принципен и отговорът е в нас.

В обществото резонира въпросът „Кой овласти Пеевски?”. И тук отговорът е: Ние.

В този момент е редно всеки един от нас да се замисли за тежестта на своя глас, за отговорността, която носи, еднакво гласувайки и избирайки да не гласува. За покупко-продажбата на гласове, за „леката ръка”, с която избираме да берем гъби в изборната неделя.

Въпросът е за гнусенето от политиката. За отричането на протестите като политически такива. За общественият страх от обвързване с политически проект. За всеобщите примирие и пасивност.

Именно политиката определя каква ще е държавата, в която всички живеем. Политическите ни избори, наравно с политическата пасивност, определят дали Пеевски ще се върне в парламента.

Ако се питате кой предложи Пеевски, не търсете отговора навън. Безпринципността във властта е отговорност на всеки от нас. 

ГЕРБ си назначи граждански съвет в Реформаторски блок

Реформаторски блок зазидали вратата за БСП и ДПС, но я оставили открехната за ГЕРБ. Наивни до безобразие,самонареклите се реформатори, забравиха доскорошните си изказвания против всички политически сили в страната и се прегърнаха не с кого да е, а с обединителя на всичко корумпирано и болно! Оставиха вратата си отворена за представителите на най-безпринципното, некомпетентно, сляло мафия и държава в едно, управление!

Наглостта продължава с това, че обявяват горното като новина.Реформаторски блок претендира за членство в Европейската народна партия, което прави вратата за БСП зазидана по принцип. ГЕРБ вече са част от ЕНП, следователно без „реформаторите“ да оставят вратата открехната, тя вече е широко отворена.

Гражданският съвет по-скоро напомня хайлайф сбирка на стари, не в смисъла на възраст, а на политическа преекспонация лица. 25 човека съставят съвета, като всяка партия, член на Реформаторски блок, има по двама представители, или граждани-съветници. Изумително смешно и нелогично е твърдението, че един съвет може да бъдеедновременно граждански и  да включва политическо представителство.

Обидно за българските граждани, онези, позабравените, но автентични граждани, е не само заиграването с морални ценности, патетични обещания и високи слова. Обидно е хора, компрометирани тежко, хора като Кунева и Костов, да претендират, че са носители на промяната, че са онези, които ще реформират НАС!

И нека прекратим яловото остроумие в наименуването на нови партии и обединения. Достатъчно нараснаха обезценените, омърсени български думи в имената на политически организации.

Нека гражданите претендират за гражданското.

Вигенин и Орешарски изолират и обезценяват България

Съединените щати вече имат подкрепата и съдействието на Франция, Турция и Израел за по-остра реакция срещу режима на сирийския президент Башар Асад, който бе обвинен, че е използвал химическо оръжие. Великобритания и Германия отказаха участие, но и няма да се противопоставят на евентуална военна операция. Такива са преобладаващите позиции в Европа, докато Русия, Китай и Иран остават най-категоричните противници на намесата в Сирия. 

   

В момент, в който западният свят осъжда употребата на химическо оръжие и насочва усилията си към най-оптималния начин за прекъсването на войната между президента Асад и сирийските граждани, позициите на кабинета Орешарски са полу-гласни, неконкретни и с мисъл по-скоро за запазване на влиянието сред родния електорат, отколкото за международните и дипломатически отношения на България. Действията и бездействията на кабинета Орешарски по повод конфликта в Сирия показват безотговорност спрямо позиционирането на България на сцената на международните политически отношения и ни изключват като фактор с експертни становища. Предстои да разберем дали част от българската военна инфраструктура ще бъде ползвана при евентуална международна намеса в сирийския конфликт, както преди десет години при акцията срещу Саддам Хюсеин. Такова развитие на събитията със сигурност няма да се хареса на избирателите на БСП, които в момента са от малкото привърженици на правителството. Извънредното положение в Сирия засяга България в контекста на моментната политическа нестабилност в страната и има капацитета допълнително да разклати управлението.

В писмено изявление по повод химическата атака в Сирия премиерът Пламен Орешарски казва, че "извършителите на това тежко престъпление трябва да понесат своята отговорност". Официалната позиция на България е, че решението трябва да бъде търсено в рамките на Съвета за сигурност на ООН, но за всички е ясно, че съгласие в този формат няма да бъде постигнато и тази позиция на страната ни няма да остане последна. Очевидно е притеснението на Орешарски да изрази твърда позция, в противоречие със становището на Москва. Червените лидери избягват ясни заявления, в конфликт с приятеля на сирийския режим Путин. Все пак, както наскоро вестник „Дума“ написа, да се противопоставяш на Русия е „антибългарско“.

НОВА АЛТЕРНАТИВА се обявява за незабавното свикване на Консултативния съвет за национална сигурност, който да обсъди конкретни дипломатически стъпки за разрешаването на сирийската криза. Вярваме, че е редно България да демонстрира експертен потенциал в областта на международните отношения и да допринесе за достигането на ползотворно решение на конфликта. Бездействие в критичен момент като този ни лишава от правото ни да влияем положително върху съдбите на сирийските граждани и не само. Евентуална допълнителна ескалация на конфликта в Сирия ще дестабилизира още по-мащабно политическата обстановка в страната. Мълчанието на кабинета Орешарски ще маргинализира допълнително позицията на България в международните среди и ще обезцени експертния потенциал на родните специалисти. 

Нововъведенията в МО: Армейско номадство и брокерско предлагане на българско гражданство

120 македонски войници искат да се включат в редиците на българската армия. Това бе съобщено днес от електронния сайт А-1 ON. Военните научили за вакантни армейски постове в София. Тъй като са били съкратени в родината си, предлагат среща на българския посланик в Скопие. Той предава за желанието на войниците да се „прехврълят” в МО, където се случва непонятното. Официални представители на държавната институция, призована да опазва националния интерес, предлагат на чуждестранните войници да кандидатстват за българско гражданство. Единствено, за да преодолеят законовото ограничение за чужденци да служат в БА.
Изглежда, че от МО разглеждат българския паспорт като способ за личностно облагодетелстване. Реакцията им и отговорът към македонските войници са абсурдни. Меко казано неприемливо е чуждестранни граждани да носят отговорност за защитата на изконни, български патриотични ценности. Армията на България е изградена от българския народ. Наша е отговорността за поддържането на въоръжените сили в страната. Първо правило за включване в редиците на въоръжените сили е дълбокото вътрешно усещане за принадлежност към държавата, на която се служи. Военният пост не следва да се предлага брокерски. Той не позволява гъвкавостта на други професии и в никакъв случай не е съвместим с армейско номадство.
Предложението на МО, отправено към македонските войници, е унизително за патриотично настроения българин. Националната ни идентичност бива изтъргувана, за да се запълнят свободните позиции в БА. Това решение не е нито държавническо, нито морално издържано. Не този е начинът за набиране на военнослужещи. Очевидно е, че новите власт-имащи в МО имат криво-разбрана представа за дълга на военния, който се състои именно в абсолютно отдаване на служба на родината. Каква би била мотивацията на чуждия гражданин да защитава националния интерес и териториалната цялост на българската държава? Какво ще го възпре от това да не напусне бойния си пост в критичен момент? Мотивът на чужд войник би могъл да бъде единствено финансовото благополучие.
От страна на МО сме свидетели на рядка некомпетентност, граничеща с нациоанално предателство. Не по-малко противоречива е и позицията на ВМРО, които се обявяат в подкрепа на чуждото включване в БА. Най-тревожният факт от гореописания проблем е този, че България вече веднъж е имала стриктно функционираща армия. Веднъж вече са въвеждани социални реформи, които да защитават основното човешко право на военнослужещия да упражнява професията си с продължителност, каквато избере. Били сме свидетели на условия в БА, които са осигурявали пространство за развитие и достойни условия на труд за въоръжените ни сили. Военните са познавали последователна политика, животът им е повлияван положително от революционни управленчески реформи по време на краткото експертно участие на Николай Цонев във властта като министър на отбраната.
Трагичното е, че за пореден път в модерната българска история, качествените държавнически реформи биват променяни с еднаква по интензитет, но назадничева последователност. Изглежда, че БСП повежда тангото на ГЕРБ – една крачка напред, две крачки назад.
Оставени сме единствено с догадката дали лошите общественозначими решения, взети от сегашната власт, са нарочни или плод на дълбоко неразбиране на политическата, икономическа и социална реалност в държавата.

Намери се кой да съживи франкенщайна ГЕРБ...

Чисто формално, президентът има право да наложи вето. В политическата практика на България досега единствено президентът Желев е налагал вето върху закона за бюджета, но то бе продиктувано от конституционни несъответствия. Това прави намесата на Плевнелиев в работата на законодателната власт безпрецедентна. Единствените, изтъкнати от сегашния президент, причини за налагането на вето са чисто политически. Росен Плевнелиев не разполага с икономически екип. Самият той заяви, че неговото вето се налага по целесъобразност. Така той се отрича от конституционното си задължение да бъде представител на цялата нация и избира да бъде представител на политическия кръг ГЕРБ. Налагането на вето в този момент означава, че Плевнелиев се придържа към политиката на Симеон Дянков в областта на финансите, която беше силно рестриктивна и изключително антисоциална.

 Смятам, че този политически ход ще се превърне в сериозен обществен казус, който ще бъде обект на широки граждански дискусии. Ветото е знак, че президентът се опитва да оформи около себе си център на властта. Плевнелиев не разбира, че той е еднолична институция. По конституция той може да има юридически съветници, но не разполага с икономически специалисти, които да са назначени и да носят отговорност в професионален план. Очевидно е, че Плевнелиев е решил да се бори за увеличаване на властовите си възможности. За себе си и за политическия кръг ГЕРБ. Това развитие на събитията е изключително вредно за държавата.

 Свидетели сме на опит да се оформи трети център на власт, извън изпълнителната и законодателната. По конституция, президентът има единствено представителни функции. С налагането на вето, Плевнелиев разширява противоконституционно своите права.

 Икономическото съдържание на отлагателното вето не заслужава да се коментира. То липсва. Президентът няма право съдържателно да критикува бюджетния закон. Ясно е, че ветото няма да се отрази на въвеждането на актуализацията на бюджета. Ходът на Плевнелиев може единствено да се обясни с отчаяно желание за възвръщане на ГЕРБ в медийното и общественото пространство. Решението на Плевнелиев е равно на политическо самоубийство. Считам, че президентът е използван като изкупителна жертва от суфльора си Борисов, която да поеме обществената присъда за некомпетентност и политическо пристрастие. Печалбата е спасителна глътка въздух за губещата актуалност, разпадаща се отвътре политическа група на ГЕРБ.

 Не подкрепям кабинета "Орешарски", заради компрометиращите назначения, които извърши в първите дни на управлението си. Но съм против политическото "оплюване", на всеки, който не е от "нашите". Старая се да бъда трезв и умерен в преценките си. Предишни корекции в закона за бюджета не са били оповестявани публично. Твърде бързо забравихме какви бюджети създаваше Дянков. Вярвам, че гражданското общество е достатъчно силно и активно, за да следи и гарантира за правилното разпределение на средствата от актуализацията на бюджета. Ситуацията на софийските улици и площади е изключително деликатна. Протестиращите са загубили всякаква толерантност спрямо власт-имащите, следят с точност всеки техен ход и няма да позволят неправомерно разходване на средствата от новия бюджет.

 Важно е да се прозре, че президентът формира около себе си властови кръг, който надхвърля конституционните му правомощия. Този грешен управленчески ход ще създаде дългосрочен конфликт между изпълнителната власт и президента. 

Пътят напред

България има сериозни проблеми. Проблемите са навсякъде. И в образованието, и в здравеопазването, и в икономиката. Но има един проблем, който е в дъното на всичко друго. През последните години световни изследвания показаха симптомите на този проблем нагледно. Според Галъп Интернешънъл на въпроса “Страдате ли?” най-често хора отговарят с “да” в... България. Афганистан е на четвърто място. Според световно изследване публикувано в The Economist, целящо да установи има ли връзка между богатството на една страна и усещането за щастие на гражданите й, най-често на въпроса “щастливи ли сте?” с “не” отговарят хората в... България. От целия свят най-много ние, българите, казваме, че страдаме и че сме нещастни. Здравеопазването ни има крайна нужда от реформи, но нямаме най-лошото здравеопазване в света. Образованието ни има огромна нужда от реформи, но нямаме най-лошото образование в света. Икономиката ни страда от световната криза и от лоши управленски решения, взимани през последните години, но иконимиката ни не е най-лошата в света.
Според друго изследване ние, българите, сме едновременно най-недоволни от качеството на услугите предоставяни от държавната и местна администрация, и в същото време подаваме официални оплаквания най-рядко от цяла Европа. Според изследвания правени в България, близо 80% от българите заявяват, че НЕ ВЯРВАТ, ЧЕ ОТ ТЯХ ЗАВИСИ НЕЩО. ТОВА Е ПРОБЛЕМЪТ. Това е катастрофата. Спряхме да говорим открито, честно, смело помежду си. Граждани и политици. Граждани и институции. И след като спряхме да говорим - спряхме да се разбираме. След като спряхме да се разбираме - спряхме да си вярваме.

Тук показваме заедно как общите ценности и цели са пътят напред в търсене на реално решение на проблемите.

Какъв е пътят напред и как да поемем по него, отвъд различията между ляво и дясно. Ситуацията в страната го показва стряскащо ясно - крайно време е да престанем да се вкопчваме в разликите ляво-дясно. Животът ни, съдбата на България и българите, не трябва да зависи от тези изкуствени полюси. Трябва да търсим пътя напред и затова сме се събрали. Трябва да намерим баланса. Верните решения. Това, което реално ще работи и ще доведе до резултати. Резултати, които са видими, ясни, неоспорими. Резултати, които правят живота ни в България по-добър днес. Резултати, които ни дават увереност, че стига да си вършим работата добре, ще имаме едно още по-добро утре.

За да намерим пътя напред, за да поемем по него, трябва първо да спрем и да се огледаме. Да видим ясно и смело кои сме и къде сме. Трябва да видим, че така желаната от всички ни промяна е възможна, но само ако самите ние запретнем ръкави и я реализираме. “Политиката” е такава, каквито са хората, които я правят. Тя е толкова ефективна, колкото са способностите и знанията на ХОРАТА, които я правят. Тя е толкова голяма, смела, силна, колкото са големи, смели и силни ХОРАТА, които я правят и техните мечти. Затова пътят напред, е в това първо да намерим пътя към хората, които могат, знаят и имат тези качества. Тези хора не са един или двама. Тези хора сме всички ние. Пътят напред е в това да намерим начините, по които всички ние да участваме пряко във формирането на политиката на България.
Вярвам, че тук, днес правим крачка именно към това. Като даваме личен пример как може да се води конструктивен диалог. Как може да се води разговор, воден от общите цели. Разговор за намиране на решенията, а не просто посочване на проблемите. Разговор, който започва тук и сега, но няма да завърши и ще остане отворен за всеки и всички, които искат да се включат в него.

Защото това е новото начало, рестартът на България - в това да спрем с предубедеността. Да спрем да мислим, че знаем, и да започнем да разсъждаваме с отворено съзнание и сърца. В това да видим общото в целите си, а след това прагматично и обективно да обсъдим плюсовете и минусите на различните, избрани от нас, начини за тяхното постигане. Пътят напред минава през центъра. Пътят напред минава през това българите отново да започнем открит, смел, откровен разговор. Да намерим, включително техническите решения за постигане на целта, гласът на всеки гражданин да се чува не веднъж на четири години, а всеки път, когато има какво да каже.