Ако искаме промяна, нека различните управници спрат„спонтанно“ да изменят бъдещето на държавата ни– само следването на дългосрочна стратегия ще увеличи шансовете на България за успех

Днес, във времената на ежедневни и вече ежечасни политически скандали, протести, вотове и референдуми, въпросът за националната ни идентичност и достойното ни място в Eвропейското семейство отново поставя на дневен ред един от многото ненаучени уроци от националната ни история: „народ, който не обича държавата си, не заслужава да я има…”!

Остана ли нещо национално, свято, морално креативно, което да не е омаскарено от самообявилите се спасители, когато след многобройните ликвидации на държавност, бъдещето ни заяви категорично чрез Терминал-2- „Обичаме Родината си, но мразим тази държава”? И сигурно са много прави тези „изгнаници клети”, защото Държавата беше превърната в обществен враг и основен виновник за всички неуспешни проекти на партийното инженерство, а държавността- в трамплин за политически еднодневки на псевдореда, цензурата и законността.

Съвременното държавно устройство се гради върху два фундамента - правото като система от социални правила и норми и идеала като висша ценност в принципите, които човек трябва да следва в своя обществен живот.

Първият фундамент се реализира чрез Конституция, която определя не само правните начала на държавния апарат, но и задълженията на гражданите и държавата.

Вторият фундамент се изгражда чрез Национална доктрина, която трябва не само да определи националния идеал (дългосрочната стратегическа цел) на държавата, към която трябва да се стреми нацията, но и да посочи средствата и пътищата за нейното успешно реализиране. Тя представлява изявената воля на нацията да съществува и се развива по определен, исторически възникнал модел и закон.

В своя лъкатушеш път на демократично държавно развитие, за съжаление, България не успя да намери съчетанието между тези императиви за изграждането на модерна държава чрез обединяване и активизиране на  потенциала си като нация. Националните ни интереси, изразяващи се чрез дългосрочните приоритети на нацията и държавата, бяха променяни не само в контекста на историческия ход на времето, а основно чрез активността и целенасочеността за своевременно задоволяване  нарастващите политико-властови апетити и безмерните материални нужди на управляващия ни „национален елит”.

Липсата на последователност и устойчивост при идентификацията на българските национални интереси не позволи на гражданите и институциите на страната да припознаят и свържат своя собствен път на развитие и прогрес с националните интереси на съвременна демократична България.

Липсата на Национална доктрина води до поставянето пред управлението на държавата на дребни, текущи и неосигурени задачи, при което Демокрацията беше въздигната в култ на състояние, а не като механизъм от правила за усъвършенстване на състоянието на обществените отношения, при който  българските национални идеали и българските национални интереси в Европа на нациите ще намерят своето значимо място и ще бъдат отстоявани с достойнство и чест от българските евродепутати.

Самопровъзгласилите се политици на демократичния преход експлоатираха за нуждите на партийните си платформи в предизборните периоди идеята за приемане на българска национална доктрина като кауза, като чувство за солидарност и общи цели за бъдеще на обществото ни. Но това не пречеше след това, идвайки на власт, всяко ново управление тотално да отрича свършеното от предишното и да взима конюктурни решения, за които предварително е ясно, че ще бъдат отменени от следващото.

През този период бяха разработени многобройни варианти за Българска национална доктрина, като открояваща се сред тях е разработката на екип от БАН, пет пъти актуализираната за периода 1997-2007г., която в своя път стигна до бюрото на Председателя на Народното събрание.

Заслужават внимание със своята сериозност на разработките и съпричасност към проблема редица политически сили и партийни лидери, но, за съжаление, голяма част от вариантите на доктрината са пълни с точни констатации и с красиви фрази, при което текстът им е общ като предизборните им програми и пожелателен като правителствена стратегия базирана върху злободневни социални и икономически мерки, чието място е в приоритетите на различните партии в зависимост от тяхната идеология.

На този фон призивът за приемане на национална доктрина звучи разумно и за да бъде успешно реализиран трябва да се избягнат грешките да се иска смяна на системата непременно чрез смяната на отделни субекти, а да не се свърже със смяна на правилата, които по право и същност са въплътени във функциите на институциите.

Без национална доктрина държавата и нацията ни по всеки един въпрос на общественото си развитие ще продължи да се разпада на интереси по партии, кръгове, обръчи, фракции, лобита,  родове, кланове, семейства и т.н.

Проблемът е, че гражданите желаещи  да бъдат мениджъри в системата за държавно управление са в пъти повече от можещите да бъдат, при което копнежът за управление чрез власт на всяка цена, а не чрез знание и способности в екипите им замъглява трезвата преценка у неподготвените кандидати за държавното кормило. За този тип досегашни, настоящи и бъдещи партийни ръководители и властимащи, които борейки се срещу цензурата си позволяват многословието да взема връх над резултатите им, ще препоръчаме поредицата „Едноминутният мениджър” на д-р Кенет Бланчард, в която много точно е казано, че „Ние не сме само нашето поведение – ние сме тези, които го управляват”- без цензура или срещу нея.

Необходима ни е национална доктрина „Съединението прави силата”, която чрез консенсусът  между всички национално отговорни политически партии и граждански движения на база националния идеал  ще позволи  в нейното разработване и изпълнение да се включи  национален потенциал, независимо от партийни пристрастия и обществени ангажименти.

Докладът „Кербала“ е пришит с черни конци

От разсекретения доклад за Кербала, въпреки че е писан под диктовката на самите виновници, става ясно, че тогавашното ни военно ръководство и командване (Върховен главнокомандващ, Министър на отбраната, Началник на Генералния щаб, Началник на Главния щаб на Сухопътните войски, Старшия националния военен представител и Командир на пехотния батальон), е показало неподготвеност, безотговорно и престъпно пренебрежение към опасностите, което е позволило успешната атака и унищожаването на българската база „Индия”.

Страхливостта на армейските началници позволява, въпреки констатацията на комисията по сертифицирането от Сухопътни войски, че "част от личния състав не познава в пълен обем теорията и практиката за действията за задържане на камикадзе и при опит за проникване в базата на автомобил бомба", батальонът да бъде изпратен като на сватба, разчитайки основно на огнестрелно си оръжие, а охраната на база Индия да бъде организирана като на пионерски лагер, на който не са се знаели дори броя на постове.

Подготовката на батальона, в това число и специалната, е била несъобразена в пълен обем с операцията в Ирак, с потенциалните заплахи и враждебна среда, характерни за театъра на операцията, както и спецификата на мисията.

Разсекретеният доклад констатира изобилие от грешки и престъпни слабости, но по стар български обичай в него няма посочени виновници. Част от констатираните слабости се изразяват в :

- недостатъчната подготовката на батальона преди неговото заминаване - батальонът е изпратен, въпреки че подготовката му е продължила само 168 часа ( една седмица в началото на лятото на 2003 г., а офицерите са преминали едва четиридневен антитерористичен курс);

- липсата на координацията на действията с щаба на полската бригада, в чийто състав е българския пехотен батальон;

- недостатъчната разузнавателна информация за дейността на терористичните групировки с цел локализиране на непосредствените заплахи;

- неизпълнението в пълен обем на всички указания по защитата и охраната на базата от командването на батальона;

- непълноценното използване на щатния инженерен взвод, наличната техника и свободния от бойни задачи личен състав за усъвършенстване на инженерното оборудване на базата;

- несъгласуваността в действията с командването на полската бригада и най-смущаващото – „командирът на батальона не винаги е изпълнявал заповедите на старшия национален представител”!!!

Отбрана не е само термин в бойните ни устави, а първото задължение на командира на бойното поле! А точно тя липсва в дейността на контингента ни в тази мисия най-много!

„Петното“ на обществото ни

Изключителната личност се отличава тъкмо с това,

че мисълта й не следва пътя, утъпкан от посредствеността.

„Който върви по стъпките на другите, не оставя следа. Аз затова не съм прочел нито една книга”. Това изречение е на Бисер Миланов, с прякор „Петното“–  обекта на медийното внимание от последните дни. Той бе арестуван зрелищно пред Парламента, след като едва не наби възрастна жена, участничка в протеста при Народното събрание.

Образът „Петното“ е 45-годишен човек от Русе, председател на национално движение „Свобода“ и един от водачите на протестите от миналата година. „Петното“ представляваше гражданското общество в срещата от август 2013-та с премиера Орешарски. Същото „Петно“ е и носител на седем присъди и в момента има няколко висящи дела. Представляваното от него движение „Свобода“, макар и нелегитимно, претендира с интересна идеология, представена на официалната им страница –множество онлайн игри и отделено почетно място на музикалното творение „What, what (In the butt)”  или в превод „Какво, какво (В задника)“.

Присъствието на „Петното“ в българското общество, само по себе си, е признак за политическата ни слабост и липсата на градивна гражданска позиция. Докато преди години прeстъпниците се стремяха да запазят анонимност, то по настоящем тях ги каним на официални срещи в Министерски съвет.

А кой избра Миланов да бъде поканен като „достоен” партньор на Премиера в диалога с гражданите, с какви мотиви и по какви критерии за представителност?

Но присъствието на Миланов далеч не е най-обезпокояващото явление на политическия ни хоризонт.

Не-необичайната „прегръдка“ между Реформаторския блок и ГЕРБ постави под сериозен въпрос какво ще реформира, всъщност, този блок? Та нали Кунева и Борисов доскоро изпитваха „принципни различия в ценностите“? Но когато целта е една, принципите се изменят.. Лявото и дясното пространство, също.

И в тази реалност, в която президенткото и министър-председателското място са взаимозаменяеми, в която партиите и лидерите им изповядват биполярни ценности, представителят на обществото ни може би не е чак толкова абсурден избор. Все пак, не е ли „Петното“ отражение на цирковите изпълнения на Волен? И не претендираше ли Бойко с една прочетена книга?

Телевизионната адвокатска сага на Борисов и Цветанов

“Човек трябва да бъде достатъчно голям,
за да признае грешките си,
достатъчно умен, за да спечели от тях,
и достатъчно силен, за да ги поправи.”
Джон Максуел

Демокрацията ни позволи да доживеем и тази метаморфоза в правораздаването - адвокатите на обществено интересни личности да имат възможност публично да развиват своите тези за невинност на клиентите си пред огромната аудитория на придворните им телевизии.
При предишното управление пък прокурорите и следователите бяха най-честите и желани за показване герои от величавата борба с организираната престъпност.
Макар, че страните в съдебния процес трябва да са равнопоставени, защо ли до сега тези независими обществени телевизии не даваха възможност на други защитници или на други обвиняеми лица да използват екрана като адвокатска банка за внушение на удобни за защитата тези и допускания?

Адвокатът на бившия вътрешен министър назидателно заяви, че задкулисието в страната е голямо и то управлява, без разбира се да уточни за кой период от време се отнася това самозаключение. Според него делата срещу неговия довереник са възмутителни. Но защо поредната послушна медия не предостави медийно време и на жертвите на досегашния самообявил се за „Главен обвинител в Републиката на Мутрите”? На този пеналист-физкултурник, за когото трибуната на Народното събрание представляваше място за правораздаване от последната четвърта инстанция - тази на клеветата.

Самоопределилият се като „адвокат на дявола”, назидателно посочи от услужливия телевизионен екран, че всички твърдения на прокуратурата трябва да се докажат в съда. Но дали този „извънсъдебен дебат” е равнопоставен без участието и на държавния обвинител?
Сега е ред за телевизионна изява и на другите защитници на този роден „Павлик Морозов”. Очакваме пледорията на необходимия виновник от прокуратурата във Велико Търново, позволил на вътрешния министър в последната минута да представи материалите по едно дело към друг случай. И, разбира се, покъртителната сага със спестяванията от пенсии и закуски на родителите на съпругата на г-н Цветанов, които той превърна в заложници на апартаментната си сага.

Не остана по назад в телевизионната си защита и бившият премиер Бойко Борисов, който прибегна до помощта на адвокат Марковски, наеман обичайно от топмафиоти на организираната престъпност (сагата Куйович). Той е адвокат на Бойко Борисов по възобновеното дело за смъртта на Чакъра (б. р. - инцидент в Харманли, при който полицията уби човек с гранатомет, в присъствието на главният секретар на МВР Бойко Борисов). На Марковски не му остава нищо друг освен да го защитава със зъби и нокти от екрана с „неоспоримата си адвокатска експертиза”, че на терен не главния секретар на МВР - генерал Борисов, а шефът на полицията в Хасково е ръководил акцията по залавянето на Тодор Димов - Чакъра. И клиентът му, в качеството му на главен секретар на МВР тогава, е бил пратен от министъра на вътрешните работи Георги Петканов на операцията през 2003 г. да участва като статист в един скъпоструващ екшън на “МВР пикчърс”.

Припомняме на услужливите телевизионери, че съдът по правата на човека в Страсбург осъди държавата, т. е. и тях самите, да платим 50 000 евро обезщетение на близките на Чакъра, защото органите на МВР са превишили правата си.
Така и от продължителната телевизионна пледоария на адвокат Марковски не стана ясно, Бойко Борисов при участието си в тази трагична история - статист или жертва е, или е и двете едновременно? Защото той (Б.Б.) никога своевременно нищо не е чул, нищо не е разбрал и все някой друг му е виновен.

Но самохвалният Борисов в две свои телевизионни интервюта каза, че е взел решение да убият Чакъра, за да няма жертви сред полицаите и заради това се е разпоредил да се вземат гранатомети от военните. Дали и тези телевизионни самопризнания ще се окажат манипулирани, като записите по случая със защитения чрез лично обещание производител на бира.

Чакъра беше атакуван с БТР-и, автомати и противотанкови гранати, за да се внуши на електората как Бойко Борисов безпощадно ще воюва по военному като Генерал срещу престъпността. Този модел на поведение беше продължен след това от Цветанов, който показваше по телевизиите арестите на хора в болници, в спалните им и пред малките им деца.

Но единствения „Началник” на Борисов го гледа отгоре. Как ли пред него генерал Борисов ще обясни, че лицето с най-висок чин, в случая “генерал”, който присъства на мястото на операцията, не носи отговорността за действията на своите пряко подчинени?
Защото така е не е само по закон, по устав, по единоначалие, но е и по съвест. Или отново този т. нар. мухобойко ще се опита да се крие зад спасителна за него теза, че е присъствал на терен като наблюдател? За да не понесе отговорността като мъж и като носител на най-високото офицерско звание, а само да напомни за „пържолките” на верните си помощници.

Разбира се телевизионната психоатака на ГЕРБ, Борисов и адютантът му Цветанов, без да са
преминали в нелегалност, им позволява да водят партизанската си война срещу всички нечисти сили - правителството, парламента и народа, който не ги избра завинаги!

След всяка поредна тяхна изцепка, те упорито развиват фантазията си, която искат да представят като реалност. С някоя нова сплетня или далавера, благодарение на сиромахомилския апломб на послушни медии, които прикриват истинските им действия, довели страната на огнеборец № 1 до отчаяние и страшната поредица от самозапалвания.

И дори 500 души колективно да се бяха самозапалили пред Министерския съвет, Борисов и Цветанов щяха да погледнат към тях с бащинското умиление на новите Нероновци, сякаш това е поредната илюминация в чест на успешното им управление, предавана по екраните на партийните телевизии.

Бунтът на наивността и защо тя не е порок

"Когато един студент говори, думите му значат точно това, което са. А когато един политик говори, думите му звучат по един начин, разбират се по друг и действат по трети начин. Когато един студент се усмихва, всеки знае какво значи неговата усмивка. Когато един политик се усмихва – само един Господ знае."

-          Георги Марков

Да си млад в България не просто не е привилегия. Превърнали сме го порок. Отрекли сме се от бъдещото си, както сме се отрекли от миналото и настоящето. Съвсем обоснованото житейско огорчение ни е пропило до степен, в която хулим идеала.

Такава е нашата реалност – на пораженците. Естествено е нашето поколение, на улегналите, зрели хора да се е отказало от бунтове и утопии. Ние сме жертвите на политически репресии, смазващ недоимък, подготвяни за един живот и запратени да живеят друг. Ние сме цинизма, с който призовават студентите да емигрират. Ето този цинизъм се перчи навред около нас вече една трета човешки живот.

Тази не е психологията на младия човек в страната. Младите хора все още вярват в силата на морала, в това, че те могат да бъдат носители на промяна, че терминът „гражданско общество” не е фиктивно клише, а нещо, с което държавата е склонна да се съобразява.

Освен за морал, студентите се борят и за изцяло нова алтернатива на политическото статукво. Те не могат и няма да търпят повече от театрото, което нашето поколение счита за непреодолимо. Те искат нов (за България) вид управление, в което да участват компетентни, отдадени, високо морални, патриотично настроени индивиди.

Ето защо ранобудните не дават мандат на Борисов, Кунева или Кънев да говорят от тяхно име, колкото и вторите да желаят асимилацията на студентите към политическите си субекти. Ето защо не се обиждат, когато депутати ги наричат „платени изродчета“, но ги обижда да са „на Бойко“.

Не са платени студентите - държавна поръчка са. Младите не са за продан, колкото и силно някой да иска да ги купи. Право на младите, като най-будна и перспективна част от обществото, е да изразяват своята позиция. Припомнете си сюжета на учителската стачка от 2008 г., когато вместо да вникнат в проблема, противниците й неуморимо задаваха въпроса как ще се навакса пропуснатия материал, предефинирайки дневния ред на обществото с битовите си тревоги. Виждате ли паралела между тогавашната и сегашната масова манипулация, произхождаща от „опорни точки“ на политически централи, опитни пиар агенти и удобни журналисти?

Тревогата за липсващия политически и обществен морал стои на много по-високо равнище в ценностната йерархия от тревогата за пропуснатите учебни лекции. Властта се нуждае от граждански коректив. Обществото се нуждае от ранобудния идеализъм, на който са носители младите.

За общото между политическата дезинформираност и медийната независимост

"…У тях все се съхраняваха възпоминания от друго време и от турско време, когато печатното слово все пак мътеше водата им, но не изригаше тая лава от адски хули и проклятия. Но бурята на диви страсти, бушуваща в течение на цял ред години, но деморализиращото влияние на деморализираната преса, но грубият всепоглъщащ материализъм, но възможността за леко обогатяване при едно приспиване на съвестта по примера на ръководещите елементи - всички тия явления са покрили с такъв дебел слой техните по-чисти чувства, щото е нужно една цяла, не по-малко дълголетна и нова в същността си епоха да разкопава този слой от мерзости, додето изпъкнат като остатъци от минало величие тия заровени чисти чувства."[1]

Близо 120 години след написването на текста исторически логично би било да живеем в тази „нова в същността си епоха“. Време, в което всяко институционално действие или бездействие, е наблюдавано от будните представители на гражданското общество и срещу всяка несправедливост се реагира  остро.

Когато младежите решат да изберат журналистиката като бъдещето си професионално поприще, те се обвързват с кауза – каузата да не си затварят очите.  С предоставените им знания и възможности да бъдат рефлективни към всяко нещо, което се случва във социалния и политическия свят. Те трябва да бъдат гласа на всеки, който не може да си служи със словото толкова добре, но все пак има какво да каже… Или поне на теория…

Това, което се случва на практика, обаче, не  е много различно от описанието по-горе. Живеем в ново време, изповядвайки стари разбирания.

Казусът с Еми Барух и Иван Бедров породи много полемика. Хора, за които „свобода на словото“ не е просто термин, а идеал, реагираха на отстраняването им, поведе се битка, свика се комисия, имаше дебат и в крайна сметка, те бяха възстановени на работните си позиции.  Но това не е Happy end, това е едва началото на борбата за независими медии, които обслужват интересите не на икономически и политически картели, а на гражданите.

Защо журналистите „приспиват съвестта си“? Не винаги отговорът е в това, че са хора без ценности и идеали, понякога просто нямат друг избор, защото не са Еми Барух и Иван Бедров, не работят в "Дойче веле", никой не ги познава поименно и всяка погрешна дума може да им струва прехраната – „наведена главица сабя не я сече“… 

Защото когато се сблъскаш с българската реалност, понякога ти се налага да правиш компромиси, дори с важните неща и това да си обективен, да говориш и пишеш истини се равнява, в най - добрия случай, на авантюризъм. 

Не всеки има волята и силата сам да се изправи срещу несправедливостта. Щом „Съединението прави силата“, ако застанем обединени зад журналистите и изискаме защита на тяхното право  на свобода на словото, ако положим усилие да реформираме медиите, ако заедно достигнем практически решения за бъдещето на медийната независимост, ще направим услуга както на себе си, така и на децата си

Това Е проблем, не само идеологически, но и чисто практически, защото днес информацията е най – ценният актив. Предложена ни е невярна информация, следователно сме лишени от възможността да взимаме рационални  решения. Цената на грешка, при уж свободния ни граждански избор, със сигурност е много висока и не винаги става въпрос само за пари…

И нека завърша с един по-положителен цитат от Джулиан Асанж: "Истинската политика произхожда от потока на информация сред хората."

---

[1] Бай Ганьо журналист – Бай Ганьо – Алко Константинов 1895

Делян Пеевски трябва доброволно да се оттегли от парламента

В момента не решаваме юридически коректно ли е връщането на Пеевски в НС. Въпросът е морален и етичен. Въпросът е един от онези ключови моменти за развитието на обществените отношения, които определят моралът и етиката на нацията за в бъдеще.

Не е възможно някой все още да се пита Пеевски има или няма място в парламента. Въпросът е принципен и отговорът е в нас.

В обществото резонира въпросът „Кой овласти Пеевски?”. И тук отговорът е: Ние.

В този момент е редно всеки един от нас да се замисли за тежестта на своя глас, за отговорността, която носи, еднакво гласувайки и избирайки да не гласува. За покупко-продажбата на гласове, за „леката ръка”, с която избираме да берем гъби в изборната неделя.

Въпросът е за гнусенето от политиката. За отричането на протестите като политически такива. За общественият страх от обвързване с политически проект. За всеобщите примирие и пасивност.

Именно политиката определя каква ще е държавата, в която всички живеем. Политическите ни избори, наравно с политическата пасивност, определят дали Пеевски ще се върне в парламента.

Ако се питате кой предложи Пеевски, не търсете отговора навън. Безпринципността във властта е отговорност на всеки от нас.